Словенската актриса Аида Смрекар пред ФАКТИ: С всяко представление Нора расте и се развива заедно с мен

Постановката „Нора“ по едноименната пиеса на Хенрик Ибсен, която се играе на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, поставя въпроси за женската независимост, личната свобода и равноправието, които остават болезнено актуални и днес. В спектакъла на македонската режисьорка Нела Витошевич словенската актриса Аида Смрекар изгражда образа на жена, която се осмелява да се противопостави на обществените норми и да потърси собствената си идентичност. Ето какво сподели пред ФАКТИ Аида Смрекар.

- Г-жо Смрекар, „Нора“ е един от най-разпознаваемите женски образи в световната драматургия. Как изградихте своята интерпретация на тази героиня и какво в историята на Нора ви развълнува най-силно или ви накара да се замислите?
- Първата асоциация, която правим, когато си спомним за Ибсеновата „Нора“, е, че това е пиесата, в която една жена напуска съпруга и децата си. Никой обаче не се пита защо се е стигнало дотам и какви обстоятелства са я довели до тази крайна постъпка. Това е сложен образ, който ме научи на много неща. Най-вече колко е важно да се вслушваш в себе си, да действаш в съответствие с ценностите и убежденията, които носиш в себе си, и да поемаш отговорност за действията си. Живеем в свят, в който никога досега не е имало толкова агресивно налагане на мнения. Лесно се губим в потока от всевъзможни новини. Много бързо съдим. Няколко слуха и прочетени заглавия в интернет са достатъчни, за да си съставим мнение. А след това най-много обичаме да спорим, въоръжени с тези оскъдни знания. Вече не умеем да се вслушваме в себе си, без да сме повлияни от чуждото мнение. Точно това се е случило с Нора, която е трябвало да живее по правилата, определяни първо от баща ѝ, а след това от съпруга ѝ. Макар да е вярно, че за много неща са виновни мъжете, не бива да забравяме системата, мъжкия свят.

Пиесата на Ибсен е изключително актуална, защото можем да се разпознаем в нея.

Все още живеем в патриархален свят, но всички носим отговорност за това – и мъжете, и жените. Феминизмът също не е само женска кауза.
Осми март не е празник, на който ни утешават с цвете, за да си мълчим, а напомняне и за двата пола, че трябва да споделяме тежестите, задълженията и красотата на живота. Мъжът не е опора на жената, ако тя трябва непрекъснато да му напомня да се бори за правата ѝ. Трябва да вървим един към друг, а не постоянно да си показваме среден пръст.

- Нора взема радикалното решение да напусне съпруга и децата си, за да потърси собствената си идентичност. Как разбирате нейния избор и смятате ли, че той може да бъде оправдан от днешна гледна точка?
- Двадесети век е пълен с Нори. Ще припомня само Мерилин Монро или лейди Ди. Убедена съм, че можем да открием такива жени навсякъде, включително сред хора като Вас и мен. Да, тук става дума за силна жена, която първоначално влага всичките си усилия в това, което смята за общо благо – безусловната любов, благополучието и щастието на семейството. Когато осъзнава, че всичко, което прави, е част от стереотипна обществена роля, служеща единствено за поддържане на външния образ, тя се чувства предадена и унизена. Когато разбира, че взаимността в брака е била само нейна илюзия, усеща, че промяната е възможна единствено чрез радикално скъсване, което изисква жертва и от самата нея. За това е необходима вътрешна сила и най-вече смелостта да отхвърлиш по-лесните решения и да приемеш общественото заклеймяване. Сама срещу обществото тя няма друг избор, освен да разрушава неговите табута чрез личния си пример. Това се превръща в нейна мисия.


- Пиесата на Хенрик Ибсен е написана през XIX век, но темите за независимостта на жената, брака и личната свобода остават актуални. Защо обществото продължава да се сблъсква с тези въпроси?
- Вярно е, че днес жените имаме повече свободи и права. Най-малкото имаме право на глас, каквото жените в края на XIX век не са имали. Но патриархатът непрестанно променя формите си в обществото. Смятам, че това се дължи най-вече на обществените очаквания и норми, които все още са дълбоко вкоренени в нас.
Насилието над жени, движението #MeToo и подобни съвременни обществени явления ни напомнят, че 140 години са минали твърде бързо, а ние през цялото това време сме тъпчели на едно място.

- Как протече работата ви с македонската режисьорка Нела Витошевич? Какво ново внесе нейната интерпретация в добре познатия образ на Нора?
- С Нела си паснахме прекрасно, иначе изобщо нямаше да има спектакъл. Нела е не само феноменална режисьорка, но и прекрасен човек с голямо сърце, винаги отворена за общуване и различни мнения. Признавам, бях щастлива, че „Нора“ се режисира от жена. Струва ми се, че един мъж режисьор би наблегнал на крайни ситуации, изостряне на конфликтите и афектираност – може би дори заради собствения си дискомфорт. Ние, жените, се справяме с такива неща с помощта на Луната, която повдига и спуска водата на дълги, протяжни вълни.
По време на работата на маса от време на време ставаше ясно колко различно разбираме определени ситуации, макар че според мен актьорите са една от най-отворените професионални общности. Всеки се беше отъждествил със своя персонаж до такава степен, че конфликтите в диалозите ставаха напълно реални, истински, поставяха ни тук и сега. В продължение на два месеца работихме с режисьорка, която не говори словенски. Общувахме на всякакви езици – сръбски, английски, немски, с жестове... Смесвахме всякакви езици и много се смяхме на това. Може би именно в това се крие тайната на емоционалната непосредственост и първичност, с която впоследствие екипът завладя публиката.
Факт е, че когато работиш с текст, в който нюансите на думите в пестеливо написаните реплики са изключително важни, неизбежно се питаш как ще преодолееш езиковата бариера.
Нела ни изненада всички с прецизността си по отношение на думите и мислите, с това колко добре познава текста от начало до край, колко добре владее словенските реплики и как обръща внимание на значението на всяко изречение и всяка дума в контекста на драматургичното развитие на спектакъла. На това какви емоционални преживявания трябва да изведем на преден план, за да ги превърнем в убедително пресъздаване на взаимоотношенията помежду ни. Работихме много върху това.

- До каква степен Нора е жертва на обстоятелствата и до каква степен самата тя участва в създаването на света, от който накрая решава да избяга?
- Нора преминава през невероятна трансформация. От идеалната жена според патриархалните представи, която във всяко отношение угажда на съпруга си и се грижи за неговия обществен образ, като отглежда децата и непрекъснато се подчинява на всички правила, за да бъде възприемана от обществото като идеалната партньорка, тя се превръща в отхвърлена от обществото жена, готова да направи нещо немислимо в очите на буржоазното общество.
Когато губи вяра във взаимността в брака, тя напуска съпруга и децата си, за да спаси себе си. Накрая осъзнава, че никога не е познавала друг начин на живот. От ръцете на баща си, където е трябвало да се съобразява с всичките му мнения и очаквания, е попаднала направо в ръцете на съпруга си, подчинявайки се на неговите ценности и разбирания за живота.

Това осъзнаване я довежда до повратна точка, в която започва да се задушава, защото поддържането на подобен образ изисква себеотричане, двойни стандарти, преструвки, прикриване и лъжи.

Зад прекрасния образ на почтената жена и съпруга се крият най-недостойни чувства, пресметливост и корист. За всичко това не се говори. Защото не е прилично!
Нора не издържа тежестта на това осъзнаване и накрая се случва това, което се случва. Но истинският прелом в нея настъпва, когато разбира, че съпругът ѝ я възприема единствено като функция, че дори не я вижда като човешко същество. За него тя е просто домакиня и майка на децата му.
Положението на Торвалд също не е за завиждане, защото самият той не е способен да се дистанцира и да погледне цялостната картина. Той е сляпо убеден, че основната му мисия е да осигурява материалното съществуване и общественото положение на семейството, а хората, които издържа, трябва да го възнаграждават, като създават образа на хармонично, щастливо и успешно семейство.

Любовта тук няма значение.

Именно любовта кара Нора да наруши обществената норма. Тя намира решение, на което самият Торвалд не е способен. Така спасява живота на мъжа, когото обича, и осигурява оцеляването и благоденствието на семейството, докато той сляпо настоява за спазването на обществените норми.
Самият той би се оставил да бъде погребан като мъченик, без дори да помисли за съдбата на самотна майка с три деца.
Осъзнаването, че любовта ѝ не е взаимна, кара Нора да наруши табуто. Всъщност Нора не спасява само себе си. Нейният бунт не е насочен срещу съпруга ѝ и неговата безчувственост. Нора се противопоставя на системата, на обществото. Тя се превръща в активистка, която настоява за това, което днес наричаме човешки права – включително за жените. Тя си тръгва и затръшва вратата след себе си.



- Съществува ли днес действително равноправие между жените и мъжете в обществото и в професионалния живот, или все още се очаква жените да се приспособяват към предварително определени роли?
- Докато продължаваме да говорим за квоти за жени, не сме постигнали кой знае колко, тъй като това е знак, че равноправието съществува само на хартия.
Необходимо е да се промени начинът на мислене, който е дълбоко вкоренен в историята и закрепен в обществените норми, а за това носим отговорност и ние, жените.

Промените изискват търпение и време.

И най-вече живеем във времена, в които всичко сочи, че се връщаме назад в историята, повтаряме стари модели и всяка борба – не само за правата на жените, но и за основните човешки права – става още по-важна!

- Как се променя актьорът, когато многократно пресъздава един и същи образ? Откривате ли нови страни на Нора с всяко следващо представление?
- Без съмнение. И каква магия е това! С всяко представление Нора расте и се развива заедно с мен.

- Кое е най-голямото предизвикателство пред съвременния театър – да съхранява класическите произведения или да ги интерпретира наново през призмата на проблемите на днешното общество?
- Най-голямото предизвикателство е да запазиш класическия текст в оригиналния му вид и да интерпретираш на места поостарелите диалози така, че съвременният зрител да може да се припознае в тях. При „Нора“ непрекъснато правехме сравнения със съвременното общество, търсехме паралели, което дори не беше толкова трудно. Стремяхме се спектакълът да запази възможно най-класическа форма, но едновременно с това искахме да го доближим максимално до настоящето. Самата тема ни даде тази възможност.
Спектакълът е стилизиран, със скандинавски минимализъм, действието се развива в един извънвремеви свят.
Надявахме се, че именно чрез взаимоотношенията и конфликтите между персонажите ще успеем да доближим историята до съвременния зрител.

- Какво бихте искали българските зрители да отнесат със себе си след срещата с Вашата Нора? Има ли въпрос, който се надявате спектакълът да остави в съзнанието им дълго след края си?
- Нора е героиня на модернизма. Целият XX век е осеян с Нори, а и през XXI век няма да има недостиг от тях. В мисловния хоризонт на западния свят нейното напускане, нарушаването на табуто на буржоазното общество, бележи настъпването на модерната епоха. Нора ни напомня, че правата на жените и в по-широк смисъл човешките права не са ни дадени веднъж завинаги, а трябва да се борим за тях във всеки момент, отново и отново. Това е послание не само към българските, но и към всички зрители – днес и утре.
--------------------------------
Аида Смрекар е родена на 24 март 1985 г. в Ново Место, Словения. Завършва комуникология в Люблянския университет през 2011 г. Паралелно учи актьорско майсторство в Академията за театър, радио, филм и телевизия (AGRFT), където се дипломира през 2013 г. През 2015 г. завършва магистратура по художествено слово. От 1 септември 2013 г. е част от трупата на Люблянския градски театър (MGL).
Участва във филмите:
„Път към рая“ (Pot v raj, 2014);
„Идилия“ (Idila, 2015);
„Светът на Гая“ (Gajin svet, 2018);
„Капа“ (Kapa, 2022);
„Светът на Гая 2“ (2022).

Сред отличията ѝ са:
2025 г. – награда „Стане Север“ за актьорските ѝ постижения в професионалния театър.
2023 г. – награда „Жупанчич“ за творчеството ѝ през двугодишен период.
2021 г. – награда „Велики план“ за актьорските ѝ постижения.
2014 г. – награда Stop за актриса на годината за ролята ѝ във филма „Път към рая“.
2012 г. – студентска награда „Стане Север“ за ролята ѝ в „Юлий Цезар“.